Казвали са ми, че историята ми е безлична, в нея няма драма, няма велика любов или чудотворно изцеляване от тежка болест. По-скоро отделни случки, постепенно натрупване на впечатления и знания за исляма, размишления, фрагменти, които в един щастлив момент от живота ми се сглобиха в едно цяло.
Oпитват се да вместят нас, новоприелите (особено жените), в какви ли не стереотипи – казват, че повечето сме били грозни и дебели, та ни изнасяла идеята да се покриваме; били сме с ниско самочувствие и сме се опитвали да избягаме, да се скрием от обществото, от един начин на живот, в който не можем да пробием; или сме преживели трагедия, от която сме намерили спасение в религията... Аз не се вписвам в нито една от тези категории. Алхамдулиллах, по време на постепенното ми опознаване на исляма живеех един от най-щастливите периоди в живота си и последното нещо, от което се нуждаех, е да се хвана за някоя идеология с цел повишаване на падналия ми тонус.
Бях като всяка обикновена млада жена, правех същите неща като всички на моята възраст – вълнуваха ме партита, мода, мъже, феминизъм... Мнението ми за исляма беше крайно негативно, вярвах безрезервно на всичко, което се говори по новините, вярвах в поръчкови книги от типа на „Не без дъщеря ми“, на комунистическите ни учебници по история, в които се твърдеше, че в джамиите мъжете се молят на дебели, меки килими, а жените на гол, твърд под, за да им убива, кълнях се, че никога няма да имам нещо общо с мюсюлманите...
Искам да направя важна уговорка – когато говоря за мюсюлмани визирам само тези, които са добре запознати с религията си и живеят според повелите на Аллах и в никакъв случай всички, които по някакво стечение на обстоятелствата носят „мюсюлманско“ звучащо име, а нямат представа какво означава ислям.
Поради факта, че няма определена случка, която ме накара да предприема тази стъпка винаги ми е било трудно да започна историята си. Просто не зная къде е началото...
...Спорадични впечатления, първите от които са били може би от студентските ми години, от няколко религиозни африканци, които се държаха съвсем различно, изпълняваха молитвите си, постеха през Рамадан, изглеждаха смирени и сериозни, постоянно четяха и не се занимаваха с жени, както беше нормално за другите студенти. По-късно...съквартиранта ми –египтянин, който беше чист, подреден и услужлив, и всяка сутрин ставаше невъзможно рано за молитва.... тихият и любезен колега либиец от курса ми по компютри...мароканката от работата ми, която някак си все успяваше да остане извън всякакви интриги ....Струваше ми се, че в тези мюсюлмани, с които случайно съм се разминала в живота си имаше нещо много...принципно, нещо, което заслужава доверие, но не можех да определя какво точно...
Бях млада, не ме беше страх от нищо и бях убедена, че колкото по-рискован е живота, толкова повече си заслужава да се живее. Исках да видя свят, пътувах, трупах опит, впечатления. Забелязах, че започва да се оформя странна тенденция – страните, от които оставах с най-добри впечатления, страните, в които усещах топлина и живот, страните, в които непременно исках да се върна пак някой ден, по някаква случайност бяха все мюсюлмански.
Един красив момент, който се е запечатал завинаги в съзнанието ми: Пътувам от Анталия за Истанбул, автобусът спира за почивка насред висока планина. От „цивилизация“ няма и следа – само малко магазинче и до него джамия. Почивката е вече към края си, когато внезапно тишината бива нарушена – оказва се че е време за молитва. От джамията зазвучава азан, гласът на мюезина се извива, планинското ехо го подема, пътниците притихват....и в този момент ме обземат чувства, които не мога да опиша и единственото, което знам е, че не искам азана да свършва, не искам автобуса да тръгва, само искам дълго да стоя там сред тези високи върхове и да се наслаждавам на един от тези редки моменти, в които съвсем осезателно успяваме да почувстваме божественото.
Не всичките ми преживявания са били толкова духовни, има и комични. На летището в Дубай се нареждам на безкрайна опашка от мъже с тюрбани и тъкмо се питам след колко ли часа ще стигна гишето, когато един мустакат намръщен служител приближава право към мен и ми прави знак да го следвам. Мисля си, че пак се започват неприятностите с имиграционните власти.....За мое учудване той ме води до едно празно гише, проверява ми набързо документите и ми пожелава приятно прекарване в Емирствата. Още не осъзнала какво точно се е случило, излизам от летището и се насочвам към таксито, което е в началото на опашката. Шофьорът обаче не ми позволява да седна в колата, а излиза от нея, обяснява нещо и ми прави знак да го следвам. В недоумение вървя след него, докато се озоваваме до едно такси, чийто шофьор се оказва...жена с хиджаб. Впоследствие разбирам, че цялата тази суетня е била само за да ми се осигури максимално удобство, понеже съм жена.
Следва Египет...Египет, за който мога да говоря с дни, но мога да опиша и само с една дума – хаос! Един прекрасен хаос от слънце, звуци, цветове, усмивки...една страна, в която съм убедена че живеят най-гостоприемните, дружелюбни и усмихнати хора на света.
Всичко това води до размисли...Питам се възможно ли е да оставам само с добри впечатления от хора, които винаги са ми били рисувани в най-черни краски, които се предполага, че са жестоки убийци и терористи, безчувствени потисници на жени. Възможно ли е тези милиони, по-точно милиард мюсюлмани по света, всички да са толкова лоши? Удивителният факт, че съотношението на новоприелите исляма е 4:1 в полза на жените?! Трябва да има нещо в тази религия, което им дава сигурност и спокойствие.
И от този момент захвърлих напълно предразсъдъците и всичко, на което попадах по-нататък го приемах и анализирах с непредубеден ум.
Последва работа в офис в Лондон, за мениджър ми се пада Шарлийн – англичанка, която се оказва, че е новоприела мюсюлманка. От нея се сдобивам с първите книги, които „теоретично“ ме въвеждат в исляма, първия Коран, първия хиджаб, първия джилбаб....В къщи се обличам в тези странни феерични одежди, оглеждам се в огледалото, копнея да изляза така навън. Шарлийн ме кани на гости и ме предупреждава, че ще е по мюсюлманки правила – жените и мъжете в отделни стаи. Странно. Отивам, не, по-точно прелитам до тях, защото при първото ми излизане с хиджаб, наистина имам усещането че летя...Стоя и гледам тези жени, чиито мъже не успявам да зърна нито за миг. У тях няма и помен от образа на подтиснатата мюсюлманка, за която толкова съм слушала – обикновени жени – говорят, смеят се, шегуват се, обсъждат най-нормални неща от живота.
Разбира се, изгарям от нетърпение да посетя джамия. Навремето някой ми беше казал, че ако християнка влезе в джамия, няма да излезе жива от там. Това твърдение беше придружено от подробно описание какво точно ще и случи вътре. С присъщата ми смелост поемам този риск и приемам поканата на Шарлийн и съпругът и да отидем до централната лондонска джамия. Майката на Исмаил също идва с нас, той я държи за ръка почти през цялото време, особено е внимателен когато пресичаме улици. Тогава това ми прави огромно впечатление. Предстои ми тепърва да уча за важния статут на жената в исляма, особено на майката. Аз пак съм с хиджаб и пак летя.
В джамията всичко ми се струва толкова духовно, толкова вълнуващо, че почти не съм на себе си – молитвените и конферентните зали, библиотеката, книжарницата, ресторанта, мирът който цари навсякъде, жените, които като принцеси се плъзгат по мраморния под и меките килими. Преди да си тръгнем Шарлийн внезапно ме пита дали искам да стана мюсюлманка. Чувам се да казвам „Да“. После всичко става като в сън – намираме офиса на имама, казвам (по-точно повтарям след някого) шахадата...и готово, не само че излизам жива от джамията, ами излизам оттам сдобила се с един нов и по-хубав живот.
Когато сега се замисля за встъпването ми в исляма, съзнавам колко малко съм знаела тогава за тази религия, съзнавам че този мой импулсивен отговор „Да“ е бил една необмислена постъпка, един безумен риск, риск, който никога не съжалих, че съм поела, и който се оказа най-печелившия риск в живота ми.
Последваха моменти, които съм сигурна че са добре познати на всички, които са решили да заживеят според повелите на исляма в един по-късен етап от живота си. Заучаване (с много грешки) на молитвите по книга, първи уроци по арабски (от интернет), покупки на молитвено килимче, компас, книги, безброй хиджаби – различни цветове и материи, които първо се носят само в заключена стая, постепенно подновяване на гардероба, поява на все по-дълги поли, изхвърляне на всички прекалено изрязани и разголени парцалки, запознанства със сестри, вълнения...Решението ПОНЯКОГА да излизам навън с хиджаб...Решението да ходя с хиджаб навсякъде, ОСВЕН НА РАБОТА...Решението да ходя ВИНАГИ с хиджаб...Чувството, че всички на улицата гледат мен...Постепенното осъзнаване, че всъщност никой не ме гледа...Разминаването по улицата с други мюсюлманки, техните усмивки и тихото „Ассламу алейкум“...Страхът от това какво ще кажат тези, които ме познават...Повечето не казват нищо, всеки е прекалено зает със себе си. Въпреки всичко губя една приятелка – боли, страшно боли, но след това идва убеждението, че само истински приятели могат да преминат през подобен тест, че тези които са неспособни да ме разберат не заслужават приятелството ми и няма защо да ме боли за тях. В крайна сметка аз не съм се променила, аз съм същата личност, само че много ПО-ДОБРА от преди.
След първоначалните трепети и вълнения следва период на усилена работа. Много четене, проучвания, заучаване на молитви, постепенно навлизане в различните ислямски дисциплини, удивлението колко необятен е исляма, какъв океан от знания и мъдрост представлява. Безспорно много приятна част от този процес. е отърсването от дълго градените в миналото стереотипи и изхвърлянето на тонове боклук от дома ми и от живота ми.
Има още много какво да се каже, но спирам дотук и отправям ду’а към Всевишния да покаже правия път на всички, които са отдали живота си на търсенето на истината.
Ассламу алейкум уа рахматуллах уа баракату.
Д. "
http://islambgnew.blogspot.com/
