Показват се публикациите с етикет жена. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет жена. Показване на всички публикации
събота, 22 март 2014 г.
сряда, 12 февруари 2014 г.
Как открих исляма…
"Ассаламу алейкум братя и сестри, скъпи гости на сайта,
Казвали са ми, че историята ми е безлична, в нея няма драма, няма велика любов или чудотворно изцеляване от тежка болест. По-скоро отделни случки, постепенно натрупване на впечатления и знания за исляма, размишления, фрагменти, които в един щастлив момент от живота ми се сглобиха в едно цяло.
Oпитват се да вместят нас, новоприелите (особено жените), в какви ли не стереотипи – казват, че повечето сме били грозни и дебели, та ни изнасяла идеята да се покриваме; били сме с ниско самочувствие и сме се опитвали да избягаме, да се скрием от обществото, от един начин на живот, в който не можем да пробием; или сме преживели трагедия, от която сме намерили спасение в религията... Аз не се вписвам в нито една от тези категории. Алхамдулиллах, по време на постепенното ми опознаване на исляма живеех един от най-щастливите периоди в живота си и последното нещо, от което се нуждаех, е да се хвана за някоя идеология с цел повишаване на падналия ми тонус.
Бях като всяка обикновена млада жена, правех същите неща като всички на моята възраст – вълнуваха ме партита, мода, мъже, феминизъм... Мнението ми за исляма беше крайно негативно, вярвах безрезервно на всичко, което се говори по новините, вярвах в поръчкови книги от типа на „Не без дъщеря ми“, на комунистическите ни учебници по история, в които се твърдеше, че в джамиите мъжете се молят на дебели, меки килими, а жените на гол, твърд под, за да им убива, кълнях се, че никога няма да имам нещо общо с мюсюлманите...
Искам да направя важна уговорка – когато говоря за мюсюлмани визирам само тези, които са добре запознати с религията си и живеят според повелите на Аллах и в никакъв случай всички, които по някакво стечение на обстоятелствата носят „мюсюлманско“ звучащо име, а нямат представа какво означава ислям.
Поради факта, че няма определена случка, която ме накара да предприема тази стъпка винаги ми е било трудно да започна историята си. Просто не зная къде е началото...
...Спорадични впечатления, първите от които са били може би от студентските ми години, от няколко религиозни африканци, които се държаха съвсем различно, изпълняваха молитвите си, постеха през Рамадан, изглеждаха смирени и сериозни, постоянно четяха и не се занимаваха с жени, както беше нормално за другите студенти. По-късно...съквартиранта ми –египтянин, който беше чист, подреден и услужлив, и всяка сутрин ставаше невъзможно рано за молитва.... тихият и любезен колега либиец от курса ми по компютри...мароканката от работата ми, която някак си все успяваше да остане извън всякакви интриги ....Струваше ми се, че в тези мюсюлмани, с които случайно съм се разминала в живота си имаше нещо много...принципно, нещо, което заслужава доверие, но не можех да определя какво точно...
Бях млада, не ме беше страх от нищо и бях убедена, че колкото по-рискован е живота, толкова повече си заслужава да се живее. Исках да видя свят, пътувах, трупах опит, впечатления. Забелязах, че започва да се оформя странна тенденция – страните, от които оставах с най-добри впечатления, страните, в които усещах топлина и живот, страните, в които непременно исках да се върна пак някой ден, по някаква случайност бяха все мюсюлмански.
Един красив момент, който се е запечатал завинаги в съзнанието ми: Пътувам от Анталия за Истанбул, автобусът спира за почивка насред висока планина. От „цивилизация“ няма и следа – само малко магазинче и до него джамия. Почивката е вече към края си, когато внезапно тишината бива нарушена – оказва се че е време за молитва. От джамията зазвучава азан, гласът на мюезина се извива, планинското ехо го подема, пътниците притихват....и в този момент ме обземат чувства, които не мога да опиша и единственото, което знам е, че не искам азана да свършва, не искам автобуса да тръгва, само искам дълго да стоя там сред тези високи върхове и да се наслаждавам на един от тези редки моменти, в които съвсем осезателно успяваме да почувстваме божественото.
Не всичките ми преживявания са били толкова духовни, има и комични. На летището в Дубай се нареждам на безкрайна опашка от мъже с тюрбани и тъкмо се питам след колко ли часа ще стигна гишето, когато един мустакат намръщен служител приближава право към мен и ми прави знак да го следвам. Мисля си, че пак се започват неприятностите с имиграционните власти.....За мое учудване той ме води до едно празно гише, проверява ми набързо документите и ми пожелава приятно прекарване в Емирствата. Още не осъзнала какво точно се е случило, излизам от летището и се насочвам към таксито, което е в началото на опашката. Шофьорът обаче не ми позволява да седна в колата, а излиза от нея, обяснява нещо и ми прави знак да го следвам. В недоумение вървя след него, докато се озоваваме до едно такси, чийто шофьор се оказва...жена с хиджаб. Впоследствие разбирам, че цялата тази суетня е била само за да ми се осигури максимално удобство, понеже съм жена.
Следва Египет...Египет, за който мога да говоря с дни, но мога да опиша и само с една дума – хаос! Един прекрасен хаос от слънце, звуци, цветове, усмивки...една страна, в която съм убедена че живеят най-гостоприемните, дружелюбни и усмихнати хора на света.
Всичко това води до размисли...Питам се възможно ли е да оставам само с добри впечатления от хора, които винаги са ми били рисувани в най-черни краски, които се предполага, че са жестоки убийци и терористи, безчувствени потисници на жени. Възможно ли е тези милиони, по-точно милиард мюсюлмани по света, всички да са толкова лоши? Удивителният факт, че съотношението на новоприелите исляма е 4:1 в полза на жените?! Трябва да има нещо в тази религия, което им дава сигурност и спокойствие.
И от този момент захвърлих напълно предразсъдъците и всичко, на което попадах по-нататък го приемах и анализирах с непредубеден ум.
Последва работа в офис в Лондон, за мениджър ми се пада Шарлийн – англичанка, която се оказва, че е новоприела мюсюлманка. От нея се сдобивам с първите книги, които „теоретично“ ме въвеждат в исляма, първия Коран, първия хиджаб, първия джилбаб....В къщи се обличам в тези странни феерични одежди, оглеждам се в огледалото, копнея да изляза така навън. Шарлийн ме кани на гости и ме предупреждава, че ще е по мюсюлманки правила – жените и мъжете в отделни стаи. Странно. Отивам, не, по-точно прелитам до тях, защото при първото ми излизане с хиджаб, наистина имам усещането че летя...Стоя и гледам тези жени, чиито мъже не успявам да зърна нито за миг. У тях няма и помен от образа на подтиснатата мюсюлманка, за която толкова съм слушала – обикновени жени – говорят, смеят се, шегуват се, обсъждат най-нормални неща от живота.
Разбира се, изгарям от нетърпение да посетя джамия. Навремето някой ми беше казал, че ако християнка влезе в джамия, няма да излезе жива от там. Това твърдение беше придружено от подробно описание какво точно ще и случи вътре. С присъщата ми смелост поемам този риск и приемам поканата на Шарлийн и съпругът и да отидем до централната лондонска джамия. Майката на Исмаил също идва с нас, той я държи за ръка почти през цялото време, особено е внимателен когато пресичаме улици. Тогава това ми прави огромно впечатление. Предстои ми тепърва да уча за важния статут на жената в исляма, особено на майката. Аз пак съм с хиджаб и пак летя.
В джамията всичко ми се струва толкова духовно, толкова вълнуващо, че почти не съм на себе си – молитвените и конферентните зали, библиотеката, книжарницата, ресторанта, мирът който цари навсякъде, жените, които като принцеси се плъзгат по мраморния под и меките килими. Преди да си тръгнем Шарлийн внезапно ме пита дали искам да стана мюсюлманка. Чувам се да казвам „Да“. После всичко става като в сън – намираме офиса на имама, казвам (по-точно повтарям след някого) шахадата...и готово, не само че излизам жива от джамията, ами излизам оттам сдобила се с един нов и по-хубав живот.
Когато сега се замисля за встъпването ми в исляма, съзнавам колко малко съм знаела тогава за тази религия, съзнавам че този мой импулсивен отговор „Да“ е бил една необмислена постъпка, един безумен риск, риск, който никога не съжалих, че съм поела, и който се оказа най-печелившия риск в живота ми.
Последваха моменти, които съм сигурна че са добре познати на всички, които са решили да заживеят според повелите на исляма в един по-късен етап от живота си. Заучаване (с много грешки) на молитвите по книга, първи уроци по арабски (от интернет), покупки на молитвено килимче, компас, книги, безброй хиджаби – различни цветове и материи, които първо се носят само в заключена стая, постепенно подновяване на гардероба, поява на все по-дълги поли, изхвърляне на всички прекалено изрязани и разголени парцалки, запознанства със сестри, вълнения...Решението ПОНЯКОГА да излизам навън с хиджаб...Решението да ходя с хиджаб навсякъде, ОСВЕН НА РАБОТА...Решението да ходя ВИНАГИ с хиджаб...Чувството, че всички на улицата гледат мен...Постепенното осъзнаване, че всъщност никой не ме гледа...Разминаването по улицата с други мюсюлманки, техните усмивки и тихото „Ассламу алейкум“...Страхът от това какво ще кажат тези, които ме познават...Повечето не казват нищо, всеки е прекалено зает със себе си. Въпреки всичко губя една приятелка – боли, страшно боли, но след това идва убеждението, че само истински приятели могат да преминат през подобен тест, че тези които са неспособни да ме разберат не заслужават приятелството ми и няма защо да ме боли за тях. В крайна сметка аз не съм се променила, аз съм същата личност, само че много ПО-ДОБРА от преди.
След първоначалните трепети и вълнения следва период на усилена работа. Много четене, проучвания, заучаване на молитви, постепенно навлизане в различните ислямски дисциплини, удивлението колко необятен е исляма, какъв океан от знания и мъдрост представлява. Безспорно много приятна част от този процес. е отърсването от дълго градените в миналото стереотипи и изхвърлянето на тонове боклук от дома ми и от живота ми.
Има още много какво да се каже, но спирам дотук и отправям ду’а към Всевишния да покаже правия път на всички, които са отдали живота си на търсенето на истината.
Ассламу алейкум уа рахматуллах уа баракату.
Д. "
http://islambgnew.blogspot.com/
Казвали са ми, че историята ми е безлична, в нея няма драма, няма велика любов или чудотворно изцеляване от тежка болест. По-скоро отделни случки, постепенно натрупване на впечатления и знания за исляма, размишления, фрагменти, които в един щастлив момент от живота ми се сглобиха в едно цяло.
Oпитват се да вместят нас, новоприелите (особено жените), в какви ли не стереотипи – казват, че повечето сме били грозни и дебели, та ни изнасяла идеята да се покриваме; били сме с ниско самочувствие и сме се опитвали да избягаме, да се скрием от обществото, от един начин на живот, в който не можем да пробием; или сме преживели трагедия, от която сме намерили спасение в религията... Аз не се вписвам в нито една от тези категории. Алхамдулиллах, по време на постепенното ми опознаване на исляма живеех един от най-щастливите периоди в живота си и последното нещо, от което се нуждаех, е да се хвана за някоя идеология с цел повишаване на падналия ми тонус.
Бях като всяка обикновена млада жена, правех същите неща като всички на моята възраст – вълнуваха ме партита, мода, мъже, феминизъм... Мнението ми за исляма беше крайно негативно, вярвах безрезервно на всичко, което се говори по новините, вярвах в поръчкови книги от типа на „Не без дъщеря ми“, на комунистическите ни учебници по история, в които се твърдеше, че в джамиите мъжете се молят на дебели, меки килими, а жените на гол, твърд под, за да им убива, кълнях се, че никога няма да имам нещо общо с мюсюлманите...
Искам да направя важна уговорка – когато говоря за мюсюлмани визирам само тези, които са добре запознати с религията си и живеят според повелите на Аллах и в никакъв случай всички, които по някакво стечение на обстоятелствата носят „мюсюлманско“ звучащо име, а нямат представа какво означава ислям.
Поради факта, че няма определена случка, която ме накара да предприема тази стъпка винаги ми е било трудно да започна историята си. Просто не зная къде е началото...
...Спорадични впечатления, първите от които са били може би от студентските ми години, от няколко религиозни африканци, които се държаха съвсем различно, изпълняваха молитвите си, постеха през Рамадан, изглеждаха смирени и сериозни, постоянно четяха и не се занимаваха с жени, както беше нормално за другите студенти. По-късно...съквартиранта ми –египтянин, който беше чист, подреден и услужлив, и всяка сутрин ставаше невъзможно рано за молитва.... тихият и любезен колега либиец от курса ми по компютри...мароканката от работата ми, която някак си все успяваше да остане извън всякакви интриги ....Струваше ми се, че в тези мюсюлмани, с които случайно съм се разминала в живота си имаше нещо много...принципно, нещо, което заслужава доверие, но не можех да определя какво точно...
Бях млада, не ме беше страх от нищо и бях убедена, че колкото по-рискован е живота, толкова повече си заслужава да се живее. Исках да видя свят, пътувах, трупах опит, впечатления. Забелязах, че започва да се оформя странна тенденция – страните, от които оставах с най-добри впечатления, страните, в които усещах топлина и живот, страните, в които непременно исках да се върна пак някой ден, по някаква случайност бяха все мюсюлмански.
Един красив момент, който се е запечатал завинаги в съзнанието ми: Пътувам от Анталия за Истанбул, автобусът спира за почивка насред висока планина. От „цивилизация“ няма и следа – само малко магазинче и до него джамия. Почивката е вече към края си, когато внезапно тишината бива нарушена – оказва се че е време за молитва. От джамията зазвучава азан, гласът на мюезина се извива, планинското ехо го подема, пътниците притихват....и в този момент ме обземат чувства, които не мога да опиша и единственото, което знам е, че не искам азана да свършва, не искам автобуса да тръгва, само искам дълго да стоя там сред тези високи върхове и да се наслаждавам на един от тези редки моменти, в които съвсем осезателно успяваме да почувстваме божественото.
Не всичките ми преживявания са били толкова духовни, има и комични. На летището в Дубай се нареждам на безкрайна опашка от мъже с тюрбани и тъкмо се питам след колко ли часа ще стигна гишето, когато един мустакат намръщен служител приближава право към мен и ми прави знак да го следвам. Мисля си, че пак се започват неприятностите с имиграционните власти.....За мое учудване той ме води до едно празно гише, проверява ми набързо документите и ми пожелава приятно прекарване в Емирствата. Още не осъзнала какво точно се е случило, излизам от летището и се насочвам към таксито, което е в началото на опашката. Шофьорът обаче не ми позволява да седна в колата, а излиза от нея, обяснява нещо и ми прави знак да го следвам. В недоумение вървя след него, докато се озоваваме до едно такси, чийто шофьор се оказва...жена с хиджаб. Впоследствие разбирам, че цялата тази суетня е била само за да ми се осигури максимално удобство, понеже съм жена.
Следва Египет...Египет, за който мога да говоря с дни, но мога да опиша и само с една дума – хаос! Един прекрасен хаос от слънце, звуци, цветове, усмивки...една страна, в която съм убедена че живеят най-гостоприемните, дружелюбни и усмихнати хора на света.
Всичко това води до размисли...Питам се възможно ли е да оставам само с добри впечатления от хора, които винаги са ми били рисувани в най-черни краски, които се предполага, че са жестоки убийци и терористи, безчувствени потисници на жени. Възможно ли е тези милиони, по-точно милиард мюсюлмани по света, всички да са толкова лоши? Удивителният факт, че съотношението на новоприелите исляма е 4:1 в полза на жените?! Трябва да има нещо в тази религия, което им дава сигурност и спокойствие.
И от този момент захвърлих напълно предразсъдъците и всичко, на което попадах по-нататък го приемах и анализирах с непредубеден ум.
Последва работа в офис в Лондон, за мениджър ми се пада Шарлийн – англичанка, която се оказва, че е новоприела мюсюлманка. От нея се сдобивам с първите книги, които „теоретично“ ме въвеждат в исляма, първия Коран, първия хиджаб, първия джилбаб....В къщи се обличам в тези странни феерични одежди, оглеждам се в огледалото, копнея да изляза така навън. Шарлийн ме кани на гости и ме предупреждава, че ще е по мюсюлманки правила – жените и мъжете в отделни стаи. Странно. Отивам, не, по-точно прелитам до тях, защото при първото ми излизане с хиджаб, наистина имам усещането че летя...Стоя и гледам тези жени, чиито мъже не успявам да зърна нито за миг. У тях няма и помен от образа на подтиснатата мюсюлманка, за която толкова съм слушала – обикновени жени – говорят, смеят се, шегуват се, обсъждат най-нормални неща от живота.
Разбира се, изгарям от нетърпение да посетя джамия. Навремето някой ми беше казал, че ако християнка влезе в джамия, няма да излезе жива от там. Това твърдение беше придружено от подробно описание какво точно ще и случи вътре. С присъщата ми смелост поемам този риск и приемам поканата на Шарлийн и съпругът и да отидем до централната лондонска джамия. Майката на Исмаил също идва с нас, той я държи за ръка почти през цялото време, особено е внимателен когато пресичаме улици. Тогава това ми прави огромно впечатление. Предстои ми тепърва да уча за важния статут на жената в исляма, особено на майката. Аз пак съм с хиджаб и пак летя.
В джамията всичко ми се струва толкова духовно, толкова вълнуващо, че почти не съм на себе си – молитвените и конферентните зали, библиотеката, книжарницата, ресторанта, мирът който цари навсякъде, жените, които като принцеси се плъзгат по мраморния под и меките килими. Преди да си тръгнем Шарлийн внезапно ме пита дали искам да стана мюсюлманка. Чувам се да казвам „Да“. После всичко става като в сън – намираме офиса на имама, казвам (по-точно повтарям след някого) шахадата...и готово, не само че излизам жива от джамията, ами излизам оттам сдобила се с един нов и по-хубав живот.
Когато сега се замисля за встъпването ми в исляма, съзнавам колко малко съм знаела тогава за тази религия, съзнавам че този мой импулсивен отговор „Да“ е бил една необмислена постъпка, един безумен риск, риск, който никога не съжалих, че съм поела, и който се оказа най-печелившия риск в живота ми.
Последваха моменти, които съм сигурна че са добре познати на всички, които са решили да заживеят според повелите на исляма в един по-късен етап от живота си. Заучаване (с много грешки) на молитвите по книга, първи уроци по арабски (от интернет), покупки на молитвено килимче, компас, книги, безброй хиджаби – различни цветове и материи, които първо се носят само в заключена стая, постепенно подновяване на гардероба, поява на все по-дълги поли, изхвърляне на всички прекалено изрязани и разголени парцалки, запознанства със сестри, вълнения...Решението ПОНЯКОГА да излизам навън с хиджаб...Решението да ходя с хиджаб навсякъде, ОСВЕН НА РАБОТА...Решението да ходя ВИНАГИ с хиджаб...Чувството, че всички на улицата гледат мен...Постепенното осъзнаване, че всъщност никой не ме гледа...Разминаването по улицата с други мюсюлманки, техните усмивки и тихото „Ассламу алейкум“...Страхът от това какво ще кажат тези, които ме познават...Повечето не казват нищо, всеки е прекалено зает със себе си. Въпреки всичко губя една приятелка – боли, страшно боли, но след това идва убеждението, че само истински приятели могат да преминат през подобен тест, че тези които са неспособни да ме разберат не заслужават приятелството ми и няма защо да ме боли за тях. В крайна сметка аз не съм се променила, аз съм същата личност, само че много ПО-ДОБРА от преди.
След първоначалните трепети и вълнения следва период на усилена работа. Много четене, проучвания, заучаване на молитви, постепенно навлизане в различните ислямски дисциплини, удивлението колко необятен е исляма, какъв океан от знания и мъдрост представлява. Безспорно много приятна част от този процес. е отърсването от дълго градените в миналото стереотипи и изхвърлянето на тонове боклук от дома ми и от живота ми.
Има още много какво да се каже, но спирам дотук и отправям ду’а към Всевишния да покаже правия път на всички, които са отдали живота си на търсенето на истината.
Ассламу алейкум уа рахматуллах уа баракату.
Д. "
http://islambgnew.blogspot.com/
четвъртък, 19 септември 2013 г.
петък, 23 август 2013 г.
Прогрес или потисничество? Ислям или свобода?
Бихме могли да кажем, че жените са зле третирани само на Запад, но ситуацията на Индийския субконтинент, например, не е по-добра. Индийското правителство предоставя данни със шокираща статистика: една жена бива изнасилвана някъде в Индия на всеки 54 минути; на всеки 26 минути има случаи на издевателство (гавра); случаи на смърт заради зестра – всеки 102 минути; отвличане на жена – всеки 43 минути...Ако погледнем назад и сравним ситуацията от преди 1400 години, когато се появява Исляма с тази днес няма да открием много различия. Обществото и тогава не е проявявало респект към жените. Те, най-обобщено, е можело да се разграничат в две групи – робините и жените, които си стояли у дома. Ако все пак излизали навън, те били подлагани на атаки, обиждани и изнасилвани. Приемало се, че жените са толкова второстепенни, че тяхното мнение са абсолютно ненужни. В действителност често новородените момиченца били живи погребвани от бащите им. Ислямът идва, за да освободи жените от подобно общество и да им гарантира права. Той отчита наличието на физически и ментални различия между двата пола и им определя собствена идентичност, в която се влага голяма чест и респект.
Много хадиси и знамения от Корана засягат тази тема. адис разказва следното: „Жахма (радиаллаху анху) се обърнал към Пророка (салляллаху алейхи уе селлем): „Търся твоята заповед, за да се включа в свещената борба по пътя на Аллах." Пророкът (салляллаху алейхи уе селлем) го попитал: „Жива ли е майка ти?" Той отговорил: „Да". Тогава той му заповядал: „Върни се при нея и й бъди в услуга, отдаден на нуждите й и знай, че Дженнета е в краката на майката." (Ибн-Маджах, Нисай) В друг хадис Пратеникът (салляллаху алейхи уе селлем) казва:„Сред мюсюлманите, най-добра вяра (иман) има този, който има най-висок морал и който се отнася най-добре към съпругата си." (Тирмизи) Ислямът не е вяра ориентирана само към мъжете или само към жените. Той е обърнат към човечеството. Аллах казва в Свещения Коран:„О, хора, Ние ви сътворихме от един мъж и една жена, и ви сторихме народи и племена, за да се опознаете. Най-достоен измежду вас при Аллах е най-богобоязливият..." (49:13)Нито едно от знаменията на Корана не е адресирано само към мъжете. В 65 от кораничните знамения е използвана думата „инсан" (човешки същества); 264 – са насочени към „тези, които вярват" (амене); в 92 се говори на хората (ан-нас); в 180 се говори както за мъжете, така и за жените; и в 22 се говори само за жените (муминат). В противовес на създаваното впечатление, жената в Исляма има правото да гласува, да избира съпруга си и да се образова. Преди 1,400 години, съпругата на Пророка (салляллаху алейхи уе селлем) Хатиджа (радиаллаху анха) е била сред най-преуспяващите търговци в Мекка. Почти половината от хадисите, събрани след смъртта на Пророка (салляллаху алейхи уе селлем) са разказани от Айша (радиаллаху анха). Вторият Халиф е прибягвал често до търсене на нейното мнение по различни въпроси от Шериата. Ислямът гарантира права на жената още преди 1400 години. Нейната защита е въпрос на чест. Тя е третирана като индивидуално човешко същество, а не като сексуален обект, който бива използван и излаган на показ пред света. Излагането на физическите атрибути на жената в медиите не би било позволено в една Ислямска държава. В такава държава дъщерята има защитата и подкрепата на баща си, а като съпруга и майка, на жената и нейните деца се полага правото на осигуряване от съпруга. Ако жената няма нито баща, нито съпруг, ислямската държава носи пълната отговорност за изхранването, подслона и обличането й. Известно е, че най-велика цел на мюсюлманина е да заслужи Дженнета. В един хадис се казва: „На мъж, който отгледа три дъщери или сестри, образова ги, научи ги на добро поведение и се отнася добре към тях, докато те станат независими от него, Аллах е дал правото на влизане в Дженнета." Същата награда може да бъде заслужена дори ако дъщерите или сестрите са само 2, както обяснява по-нататък хадисът." (Мишкат) Противно на разпространената идея, мюсюлманката има право, ако иска, да излиза и да работи, и не е задължена от Шариата да дава своите пари на съпруга си. В действителност, тя има право дори да иска пари от съпруга си за това, че кърми децата му. Мюсюлманката бива назначавана на работа на базата на нейните способности, а не на външния й вид. Това е очевидно от ислямския код за обличане на жената, който скрива красотата й и изисква уважение от наблюдаващите.
Мюсюлманката притежава уникална интелектуална идентичност, по която бива разпознавана. Аллах казва в Свещения Коран:О, Пророче, кажи на съпругите си и на дъщерите си, и на жените на вярващите, да спускат върху себе си покривалото [когато излизат]. Това е най-подходящото, за да бъдат разпознати и да не ги огорчават. Аллах е опрощаващ, милосърден. (33:59) И кажи на вярващите жени да свеждат поглед и да пазят целомъдрието си, и да не показват своите украшения освен видното от тях, и да спускат покривалото върху пазвата си, и да не показват своите украшения.... (24:31) Един от хадисите разкрива следното: „Сред влизащите в Джехеннема са жените, които носят дрехи, а изглеждат, като че ли са голи, които привличат мъжете и са привличани от тях." (Рияд-ус-Салихин) В друг хадис се казва: „Когато една жена се моли 5 пъти на ден, говее през Рамадана, пази целомъдрието си и слуша съпруга си, тя може да влезе в Дженнета през всяка една от портите му." (Ахмед) „Жената се избира за съпруга по 4 причини: имот, семейно положение, красота и религиозност. Взимайте за съпруга тази, която е религиозна, за да не сте от губещите." (Абу Хурайра; Бухари и Муслим)
Носенето на подходящо ислямско облекло – хиджаб и жилбаб, играе основна роля в поддържане на скромността на жената, но въпреки това не облеклото е това, което създава скромността. Тя е качество, което извира от вътрешния мир на жената, придавайки й определен стандарт на маниери и поведение. Не е възможно облеклото да придаде скромност на човек, който не притежава такава вътре в себе си или я е загубил. Ако погледнем сред създанията на Аллах, ще видим всяко ценно нещо, Той е сътворил и определен вид защита. Перлата, например, е защитена от обвивката на мидата, плодът има кора, която го предпазва и т.н. Инстинкт на човешката природа е също да скриваме неща, които имат висока стойност за нас, далеч от погледа на другите. Защо да не е нормален тогава стремежът да се пази красотата на жените от погледите на чужди мъже? Ислямът е представян на Запад като нещо дошло от тъмните векове и западните феминистки в действителност влияят на мюсюлманските жени да се отказват от ислямската си идентичност. За нещастие, много мюсюлманки следват това влияние без да проумяват усложненията от него, защото е вярно твърдението, че една армия първо трябва да разруши стената, обграждаща замъка, преди да разруши самия замък. Затова преди да се възхищаваме на „свободата", която имат жените на Запад, трябва да погледнем унижаващите последици, до които води такава свобода. На Запад женското тяло е превърнато в обикновена стока за показ. Всяка втора реклама, например, дори на дъвка или на бира, използва за рекламата на продукта си разсъблечена жена. Стойността на жената се изравнява с тази на рекламирания продукт. Свобода ли е това или заробване? Вместо да ставаме жертви на западната „свобода", задължението на мюсюлманките е да се стремят да просвещават другите за Исляма като идеология и начин на живот, така че да помогнем на човешкото общество да се върне към своята самоличност.
Абонамент за:
Публикации (Atom)